 |
| Клаудио Монтеверди |
Клаудио Монтевердн е роден на 15 май 1567 г. в Кремона. Учи музика при композитора Марк Антонио Инджениери (1540–1592). След това работи като помощник-капелмайстор в Мантуа, а през 1599 г. заминава за Фландрия, където се запознава с творчеството на композиторите от Нидерландската школа и по-специално с някои от произведенията на именития си колега Орландо ди Ласо (1532–1594). Междувременно Монтеверди вече има представа за постиженията на композиторите от Флорентинската школа, където се ражда първата опера. През 1594 г., считана за рождена дата на операта, композиторът Якопо Пери (1561–1633) и поетът Отавио Ринумини (1562–1621) създават „Дафне“ — един стремеж към възкресяване на старогръцката драма. 12 години по-късно, Монтеверди написва своята първа опера „Орфей“. От 1613 г. той е назначен за ръководител на капелата в катедралата „Сан Марко“ във Венеция, където работи до края на живота си (29 ноември 1643 г.). През трийсетте години, прекарани във Венеция, Монтеверди създава най-значителните си произведения, които със своя висок професионализъм, жизненост и завладяваща сила извоюват почетното място на своя автор в историята на италианската музикална култура.
Монтеверди написва операта си „Коронацията на Попея“ върху великолепното либрето на Джовани Франческо Бузенело. За основа на либрето са послужили „Аналите“ на римския историк Тацит, както и някои епизоди от поезията на Вергилий и Хораций. В 37-те музикални сцени на последната си опера Монтеверди демонстрира художествените постижения от цялото си реформаторско дело: изразните възможности на хоровете; ариите, вече характеризиращи душевните състояния на героите; ролята на речитативите, изхождащи от интонациите на разговорната реч; контрастността между отделните сцени; ролята на оркестъра й пр. Като се има предвид, че „Коронацията на Попея“ е писана преди повече от триста години и е първата опера извън сферата на митологията, не можем да не изтъкнем удивителното майсторство на композитора да обрисува музикалните характеристики на своите герои и да създава подходящата емоционална атмосфера на техните преживявания. Много смела и интересна е концепцията на Монтеверди при обрисуването на образите на героите. Те не са разграничени на положителни и отрицателни. Например Нерон и Попея са дадени малко ограничено — Нерон, заслепен от страст към Попея, не се спира пред нищо и дори осъжда на смърт своя учител Сенека; Попея пък е обзета само от тщеславната мисъл да стане императрица. Музикалните им характеристики са изградени преди всичко чрез двата любовни дуета в първата и в последната картина. Образът на Нерон се допълва в сцената със Сенека, а на Попея — в диалог с майка й. Отон, Друзила и Октавия са обрисувани с най-топла и сърдечна музика. Те предизвикват искрено съчувствие. Особено, вълнуваща е изпълнената с копнеж ария на Отон при завръщането му. Дълбока лирика притежава и арията на влюбената Друзила. Най-ярката музикална характеристика е на Сенека. Неговата партия излъчва сила, гордост и спокойствие. Една от най-силните и завладяващи сцени е финалът на четвърта картина — предсмъртните мигове на Сенека.
АНТОНИО ВИВАЛДИ ( 1678 - 1741 )
 |
| Антонио Вивалди |
Антонио Вивалди е роден на 4 март 1678 във Венеция, столицата на Венецианската република. Поради страх, че може да не оживее, тъй като се ражда твърде слаб и болнав, той е кръстен незабавно в дома си от акушерката. Официалното църковно кръщение е станало два месеца по-късно. Не се знае как е живял в детските си години, но вероятно в бедност. Неговият баща, Джовани Батиста, е бил бръснар, преди да стане професионален цигулар, и обучавал младия Антонио, като обикалял с него да свирят из града. Джовани Батиста е един от основателите на Sovvegno dei musicisti di Santa Cecilia, нещо като търговско обединение на музиканти и композитори. Председател на тази асоциация е бил Джовани Легренци (Giovanni Legrenzi), диригент (maestro di cappella) на базиликата „Сан Марко“ и бележит бароков композитор. Възможно е младият Вивалди да е вземал първите си уроци по композиция именно при него. Люксембургският музикант-ерудит Валтер Колнедер (Walter Kolneder), познат още с младежката си литургична творба Laetatus sum (RV Anh 31, написана през 1691, когато е бил на 13 год.) оказва влияние върху стилът на Лоренци. Бащата на Антонио през 1688 композира операта La Fedeltà sfortunata, подписвайки я като Джовани Батиста Роси (Giovanni Battista Rossi), а това е и името, под което той се присъединява към Sovvegno di Santa Cecilia („Rossi“ означава „риж“ — цветът на косата, отличителна черта в неговия род).
Антонио Вивалди имал медицински проблем — пристягане на гърдите (вид астма). Въпреки проблема си, той учи цигулка и композиране, отчасти заради предписание за музикална активност. Когато е на 15 (1693), той започва да учи за свещеник, а през 1703, когато вече е на 25 г., бива ръкоположен. След ръкополагането му за свещеник, започва работа в Ospedale della Pietà, институция за образование на сираци, незаконно родени или бедни момичета, място със завидна музикална репутация. Скоро Вивалди се сдобива с прозвището „Червеният абат (Рижият поп)“ (на итал. „Il Prete Rosso“), най-вероятно заради цвета на косата си.
Не след дълго свещенничество, през 1704 г., Вивалди е освободен от задължението да отслужва литургии (Светата Меса), поради влошеното му здраве, а в късната 1706 се оттегля от активна свещенослужителска дейност.
На 1 декември 1703, Вивалди става майстор-цигулар (на итал. Maestro di violino) във венецианският дом за сираци "Благотворително сиропиталище на Милосърдието" (на итал. „Ospedale della Pietà“). Това била една от четирите подобни институции на Венеция. Тяхна цел била да дадат подслон и образование на деца, които са изоставени, осиротели или чиито родители не можели да се грижат за тях. Те били финансирани от Венецианската република. Момчетата изучавали търговия и трябвало да напуснат на 15 г. Момичетата получавали общопризнато музикално образование и повечето талантливи от тях оставали, като част от състава на хора и оркестъра на институцията.
Скоро след назначаването на Вивалди, сирачетата започнали да печелят почит и уважение дори и в чужбина. Композиторът написал за тях повечето си концерти, кантати и църковна музика. През 1704 вече освен като учител по цигулка, той заел позицията и на учител по английска виола (viola all'inglese).
Неговите взаимоотношения с борда на директорите на сиропиталището били често обтегнати. Бордът трябвало всяка година да гласува дали някой да остане да преподава там. Изборът за оставането му рядко бил единодушен и през 1709 г. той губи поста със 7 срещу 6 гласа. След година като музикант на свободна практика Вивалди е отново избран през 1711 г., и то единодушно. Несъмнено директорите осъзнали значимостта на Вивалди за тях. През 1713 г. той вече отговаря и за музикалните мероприятия, а през 1716 г. е музикален директор (maestro de' concerti) на институцията.
В течение на това време Вивалди написва значителна част от своята музика, включително много опери и концерти. През 1705 г. била публикувана първата му колекция с композиции (Raccolta) — неговият Опус 1 бил колекция от сонати за 2 цигулки и басо контино, все още в стандартен стил. През 1709 г. се появила и втора колекция от 12 сонати за цигулка и басо контино (Опус 2). Големият успех дошъл с неговата първа колекция от 12 концерта за соло, дуо и 4 цигулки със струнен съпровод — L'Estro Armonico (Опус 3), който е публикуван в Амстердам през 1711 от Естиен Роже (Estienne Roger). Шумният успех на тази творба кънти из цяла Европа, когато през 1714 г. се появява и четвъртият му опус — La Stravaganza, колекция от концерти за соло цигулка и струнни.
През февруари 1711 г., Вивалди, заедно с баща си, заминава за Бреша, където е изпълнен неговия Stabat Mater (RV 621), като част от религиозен фестивал. Личи, че творбата е писана набързо — струнните части са опростени, а музиката в първите три части е повторена в следващите три, като част от текста не е включен. Въпреки това, вследствие на засилената сбитост на музикалното послание, творбата разкрива емоционална дълбочина и е един от неговите ранни шедьоври.
През 1718 г., композиторът започва да пътува. Въпреки честите пътувания, сиропиталището му плаща да пише по два концерта на месец за оркестър и да репетира с тях най-малко 4 пъти, когато е във Венеция. Архивът на сиропиталището показва, че са му плащали между 1723 и 1729 г.
Във Венеция през ранното осемнадесето столетие операта е най-популярното музикално развлечение и носи доста облаги за композиторите. Има няколко театъра, съревноваващи се за общественото внимание. Вивалди започва своята кариера като оперен композитор тихо — първата му опера Ottone in villa (RV 729) е изпълнена не във Венеция, а в Театър Гарзери (Garzerie) във Виченца през 1713 г. Следващите няколко години Вивалди прави скок до Венеция и започва работа като импресарио на театър „Светият ангел“ (Sant'Angelo), където поставя операта си Orlando finto pazzo (RV 727). Въпреки това работата му не намира отклик у обществения вкус и Вивалди е принуден да я свали след няколко седмици и да я замени с повторение на друга творба, вече поставяна предходната година. През 1715 г. той поставя Nerone fatto Cesare (RV 724, изгубена) с музика на седем различни композитори, сред които най-много бил неговият принос — с 11 арии. Този път постановката пожънва успех и в края на оперния сезон Вивалди запланува да напише изцяло своя опера — Arsilda regina di Ponto (RV 700). Общественият цензор обаче спира изпълнението. Той възразява срещу фабулата — главната героиня Арзилда е влюбена в друга жена, Лисеа, която претендира, че е мъж. Вивалди се погрижва да му бъде разрешена операта в следващите години, въпреки цензурата, и изпълнението ѝ евентуално пожънва огромен успех.
В същото време сиропиталището го наема за няколко литургични творби. По-важните били две оратории. Първата, Moyses Deus Pharaonis (RV 643), за жалост е загубена. Втората, Juditha triumphans (RV 644), композирана през 1716 г., е един от сакралните му шедьоври. Тя била поръчана, за да бъде отпразнувана победата на Венецианската република над турците и връщането на остров Корфу. Всички 11 певчески части били изпълнени от момичета от сиропиталището, а персонажите били два женски и един мъжки. Много от ариите включвали части за соло инструменти — флейти, обой, кларинети, виола д`аморе, мандолини, чието представяне утвърждавало таланта на момичетата.
През 1717 г. Вивалди написва и продуцира две опери — L'incoronazione di Dario (RV 719) и La costanza trionfante degli amori e degli odi (RV 706). Впоследствие те стават толкова популярни, че са представяни в продължение на още две години, наред с Artabano re dei Parti (RV 701, изгубена), която била представена навярно в Прага през 1732 г. Вивалди пише още няколко опери, които обикаляли цяла Италия.
Неговият модерен оперен стил, обаче, му създава неприятности с по-консервативните музиканти, като Бенедето Марчело (Benedetto Marcello), който бил съдия и аматьор-музикант, и който написва памфлет срещу него и модерния стил в операта. Памфлетът носел заглавието Il teatro alla moda и корицата му окарикатурявала Вивалди като цигулар. Семейството на Марчело било законният собственик на театър Sant'Angelo и започнало дълга правна битка за възвръщането му, която завършила безуспешно. Брошурата нападала Вивалди, макар и да не го споменавала директно. На корицата били изрисувани лодка (театърът Sant'Angelo), в левият ѝ край стоял малък ангел, носещ свещенническа шапка и свирещ на цигулка — карикатура на Вивалди. В тъмният надпис под карикатурата било изписано несъществуващото място и име ALDIVIVA, което било анаграма от A. Vivaldi.
През 1717 или 1718 на Вивалди е предложен новият престижен пост на Капел-майстор (Maestro di Cappella) в двора на принц Филип на Хесен-Дармщад, управител на град Мантуа. Композиторът се преместил там за 3 години и поставил няколко опери, измежду които Tito Manlio (RV 738). През 1721 г., Вивалди е в Милано, представяйки пасторалната драма La Silvia (RV 734) и отново следващите години с ораторията L'adorazione delli tre re magi al bambino Gesù (RV 645, изгубена). Следващата му голяма стъпка била преместването му в Рим през 1722, където неговата опера въвежда новия стил и където новият папа Бенедикт XIII кани Вивалди да свири за него. През 1725 той се завръща във Венеция, където поставя 4 опери в една и съща година.
Именно в този период той написва прочутите си "Годишни времена", четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи природни сцени в музика. Докато три от концертите са с оригинален замисъл, четвъртият — „Пролетта“ - заема мотиви от симфонията (увертюрата на първото действие) на операта му „Il Giustino“, композирана по същото време. Вдъхновението за тази творба навярно се е зародило от околностите на Мантуа. В "Годишните времена" Вивалди представя ромоленето на рекичка, птичите песни (различни в различните части на творбата), кучешки лай, бръмчене на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, лов, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. Всеки концерт е свързан със сонет от Вивалди, описващ сцените, претворени в музика. Те са публикувани за първи път заедно в Il cimento dell'Armonia e dell'Inventione (Опус 8) през 1725 в Амстердам от Le Cène.
По това време в Мантуа Вивалди се запознава с амбициозната млада певица Ана Джиро (Anna Giro), която става негова ученичка, протеже и любима примадона, преди да почине. Въпреки мълвата, няма доказателства, че двамата са имали връзка, преминаваща границите на приятелството и професионалното сътрудничество.
В зенита на своята кариера Вивалди приемал поръчки от европейските благородници и кралски особи. Сватбената кантата Gloria e Imeneo (RV 687) била сътворена за брака на Луи XV. Опус 9 (La Cetra) пък бил посветен на император Карл VI. Вивалди имал привилегията да се срещне с императора лично през 1728, когато отишъл до Триест да разгледа новото пристанище. Карл харесал музиката на Рижия абат дотолкова, че му казал, че той с музика казвал повече, отколкото неговите министри за 2 години. Той му дал рицарска титла, златен медал и покана да дойде във Виена. Що се отнася до Вивалди, той пък му дал ръкописа на La Cetra — това били концерти, почти напълно различни от публикуваните със същото име под оп. 9. Навярно за отпечатването им Вивалди не е бил готов и е бил принуден набързо да събере импровизирана колекция.
През 1730, придружен от баща си, Вивалди заминава за Виена и Прага, където да представи операта си Farnace (RV 711). В няколко късни свои опери той си сътрудничил с двама именити италиански текстописци. L'Olimpiade и Catone in Utica били написани от Пиетро Метастасио (Pietro Metastasio), представител на пасторалния стил, както и поет във виенския двор. La Griselda пък била пренаписана от младия Карло Голдони (Carlo Goldoni) по едно по-ранно либрето на Апостоло Зено (Apostolo Zeno).
Животът на Вивалди, подобно на много композитори от неговата епоха, приключил във финансови трудности. Неговите композиции не се задържали на почит за дълго във Венеция. Музикалните вкусове се менели бързо, в отговор на което композиторът бил принуден да продава ръкописите си за незначителни суми, с които да финансира отиването си до Виена. Причините за това заминаване не са съвсем ясни, но навярно Вивалди се е надявал на среща с Карл VI, който ценял работите му и можел да му даде служба в имперския двор. Дори е много възможно Вивалди да е отивал да живее в близост до виенския театър Karntner Tor. Скоро обаче след пристигането му във Виена, Карл VI Чарлс умира. Това бил тежък удар на съдбата към композитора, тъй като той загубил кралската подкрепа и източникът си на доходи.
Не след дълго, в условията на финансови трудности, на 27-ми или 29-ти юли 1745 г. Вивалди починал, навярно поради усложнения на астмата му, в къщата на една вдовица на самарджия (майстор на седла). Тленните му останки били положени в семпъл гроб във Болничното гробище на Виена (твърдението, че младия Йозеф Хайдн е пял в хор на погребението му, е доказано, че е невярно). Днес Вивалди почива в Карлскирхе във Виена, от страната на Техническия институт. Къщата, където е живял във Виена е разрушена. На нейно място е разположен хотел Захер. И на двете места има мемориални плочи, както и звезда в негова памет на Musikmeile и паметник на Rooseveltsplatz.
Има повече от 40 опери, в т.ч. „Орландо — мнимият безумец“ (Orlando finto pazzo, 1714, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Нерон става Цезар“ (Nerone fatto Cesare, 1715, пак там), „Коронацията на Дарий“ (L’incoronazione di Daria, 1716, пак там), „Фарначе“ (1727, пак там, по-късно известна под името „Фарначе, владетел на Понт“), „Кунегонда“ (1727, пак там), "Бесният Орландо" (Orlando furioso, 1727, Венеция) "Атенаиде" (L'Atenaide, 1728, Флоренция), „Олимпиада“ (1734), „Гризелда“ (1735, театър „Сан-Самуел“, Венеция), „Аристид“ (1735, пак там), „Оракул в Месения“ (1738, театър „Сант-Анджело“, Венеция), „Ферасп.
ДЖУЗЕПЕ ТАРТИНИ ( 1692 - 1770 )
 |
| Джузепе Тартини |
НИКОЛО ПАГАНИНИ ( 1782 - 1840 )
 |
| Николо Паганини |
Николо Паганини е едно от шестте деца в семейството на докера Антонио Паганини и съпругата му Тереза Бочиардо. Според биографа Петър Лихтентал, Паганини получава уроци по свирене на мандолина от баща си, когато е на 5 години, на 7 години вече се учи да свири на цигулка, а преди да навърши 8 създава първите си композиции. Продължава обучението си при най-известните учители в родния си град Генуа като Джовани Сервето.
През 1790 композира първата си соната и за пръв път се представя пред публика. През 1795 заминава за Парма, за да продължи да учи, но преподавателите там считат, че няма на какво повече да бъде научен. Така той си налага собствен режим на подготовка като често свири по петнайсет часа на ден. През 1797 г. започва концертната си дейност, година след година тя е поредица от триумфи. От 1805 до 1808 е дворцов солист-цигулар в Лука, назначен от сестрата на Наполеон - Елиза Бачиочи. През 1809 година Паганини представя своята собствена музика и концертира из цяла Италия.
В началото на 1828 година Николо започва шест и половина годишно турне, което започва от Виена и завършва през септември 1834 в Париж. През периода от август 1828 до февруари 1831 той посещава 40 града в Германия, Чехия и Полша. Концертите във Виена, Париж и Лондон са приети с бурни овации, а турнето му през 1832 година в Англия и Шотландия го прави богат. Здравето му се влошава поради рак на ларинкса и говорните му функции отслабват. Умира в Ница на 27 май 1840 г.
От 1954 г. в Генуа се провежда Международен конкурс за цигулари, който носи неговото име.
Има легенда че на един от неговите концерти се късат повечето от струните,но той бил толкова умел в неговото свирене че завършил концерта си само на една струна.
ДЖОАКИНО РОСИНИ ( 1792 - 1868 )
 |
| Джоакино Росини |
Неговото творчество представлява един нов етап в развитието на италианската опера. Музикално - сценичните произведения на Росини са здравата основа, върху която по-късно италианското оперно творчество ще достигне до своя най-голям разцвет.
Росини е роден на 29 февруари 1792 в Пезаро. Той произхожда от семейство на музиканти. Още от най-ранно детство проявява своя голям талант, но поради това, че родителите му са членове на пътуваща оперна трупа, детето не може да учи системно музика. Сериозните му музикални занимания започват на дванадесетата му година, когато семейството се преселва в Болоня. Тук Росини учи при падре Матей, който успява така добре да подготви момчето, че след две години го приемат в музикалния лицей.
През 1810 г. Росини завършва лицея и написва първата си опера „Брачна полица“, изнесена с голям успех във Венеция. След една година се утвърждава като талантлив композитор и през 1813, когато създава „Танкред“ и „Италианката в Алжир“, Росини вече става най-популярния оперен творец в страната си. За този период Стендал отбелязва:„В Италия живее човек, за когото се говори повече, отколкото за Наполеон. Това е един композитор, който още няма двадесет години.“ През 1815 директорът на неаполитанския театър „Сан Карло“ - Барбая, предлага на Росини да стане композитор и диригент в неговия театър. Росини приема предложнието, но запазва правото си да пише и за други оперни състави. Най-големите успехи на Росини са свързани с периода във въпросния. На следващата година в римския театър „Аржентина“ се изнася операта му „Севилският бръснар“. След това Росини създава цяла поредица оперни творби като „Отело“ (1816),„Пепеляшка“ (1817), „Крадливата сврака“ (1817), „Мойсей в Египет“ (1818), „Мохамед Втори“ (1820) и много други.
До 1822 Росини живее в Италия. След това в продължение на две години посещава няколко европейски града, между които Виена и Лондон. В австро-унгарската столица славата му е изключително голяма и съперничи на Бетховен. От 1824 се установява за постоянно в Париж и става директор на Италианския оперен театър. Преработва операта си „Мохамед Втори“, която поставя под името „Обсадата на Коринт“, след това прави втора редакция на „Мойсей“. През 1828 се изнася комичната му опера „Граф Ори“, а на следващата година написва и последната си музикално-сценична творба „Вилхелм Тел“. Тогава той е на тридесет и седем години.
До смъртта си, близо четиредесет години след това, Росини не написва нито една опера. Той създава няколко църковни композиции, между които и „Стабат Матер“ и една поредица албуми с песни и инструментални пиеси „Четири закуски и четири десерта за пиано“, „Албум за възрастни деца“, „Няколко дреболии в албум“ и др. Росини умира на 13 ноември 1868 в Паси, близо до Париж.
ВИНЧЕНЦО БЕЛИНИ ( 1801 - 1835 )
 |
| Винченцо Белини |
Белини се ражда в музикално семейство. Като малък се проявява като дете-чудо - според легендата на година и половина вече изпълнява без грешка една ария от композитора Валентино Фиораванти, на две години се занимава с музикална теория, на три се учи да свири на пиано и на пет вече свири повече от прилично. Учи в консерваторията в Неапол. Първата си опера, „Аделсон и Салвини“, композира на 24 години. Познава славата приживе и става популярен из Европа. Почива едва 33-годишен, край Париж, от остро чревно възпаление. Погребан е в Пер Лашез.
ДЖУЗЕПЕ ВЕРДИ ( 1813 - 1901 )
 |
| Джузепе Верди |
Един от най-влиятелните композитори на 19 век, негови творби и днес се изпълняват често от оперните театри по целия свят. Излизайки извън рамките на жанра, някои теми от тях, като „La donna è mobile“ от „Риголето“, „Va, pensiero“ от „Набуко“, „Libiamo ne' lieti calici“ от „Травиата“ или триумфалният марш от „Аида“, са се превърнали в траен елемент на популярната култура.
Въпреки че композициите на Верди понякога са критикувани заради тяхната ограничена хроматичност, както и за мелодраматичния им уклон, шедьоврите на Верди преобладават в обичайния оперен репертоар век и половина след своето създаване.
Джузепе Верди е роден на 10 октомври 1813 година в село Ронколе край град Бусето в областта Парма, по това време част от френския департамент Таро. На 12-годишна възраст започва да учи в Бусето, където често посещава голямата библиотека на местното йезуитско училище. Още от малък е музикален и свири на орган в местната църква. В Бусето той получава и първите си уроци по композиция. През 1830 година прави първото си изпълнение пред публика в дома на местния търговец Антонио Баредзи.
През 1833 година с финансовата помощ на Баредзи Верди заминава за Милано, за да продължи образованието си. Там той взима частни уроци по контрапункт и посещава оперни представления и концерти, главно с германска музика. Той посещава салона на Клара Мафеи, където го окуражават да се посвети на театралната композиция.
След завръщането си в Бусето Джузепе Верди получава общинска служба като музикант. Баредзи го кани да дава уроци по музика на дъщеря му Маргерита и малко по-късно, на 4 май 1836 година, двамата се женят. Семейството има две деца, Вирджиния Мария Луиджа (1837-1838) и Ичилио Романо (1838-1839), които умират малки, последвани на 18 юни 1840 година от майка си. Верди, който по това време пише първите си опери, е потресен от преждевременната им смърт.
Първата опера на Джузепе Верди, „Оберто, граф ди сан Бонифачо“, е представена на 17 ноември 1839 година в миланския театър Ла Скала. Тя постига известен успех, след което импресариото на театъра Бартоломео Мерели сключва с Верди договор за още две опери. Докато пише първата от тях, „Мнимият Станислав или крал за един ден“, умира съпругата му, а нейното представяне през септември 1840 година претърпява провал. Верди понася тежко тези лични и професионални неуспехи и дори се зарича да се откаже от композирането, но Мерели го убеждава да напише и втората опера, за която са се договорили.
Поставена през март 1842 година, „Набуко“ става първият голям успех на Верди, донесъл му широка известност. През следващото десетилетие, което по-късно той нарича „каторжнически години“, Верди пише още 14 опери. С „Ернани“, базирана на известната едноименна пиеса на Виктор Юго, той се прочува и извън границите на Италия и през 1847 година той поставя първата си опера в Париж - „Йерусалим“. Постановката следва френската традиция, включваща продължителни балетни сцени, и „Йерусалим“ става първата опера на Верди в жанра гран опера. По това време Верди пише и операта „Макбет“, определяна често като неговата най-оригинална опера. За пръв път той прави опит за опера без любовен сюжет, нарушавайки едно от основните правила на италианската опера от 19 век.
Между 1847 и 1849 година живее в Париж, където се запознава с втората си съпруга - певицата Джузепина Стрепони.
От 1851 г. започва нов период в творчеството на Верди. Първите три опери от този период, "Риголето" (либрето Пиаве), "Трубадур" (либрето Салваторе Камарано) и "Травиата" (либрето Пиаве), са посветени на по-общочовешки сюжети и доказват умението на Верди да изгражда и развива до съвършенство оперната форма. Други опери на Верди са "Симоне Боканегра", "Сицилиански вечерни","Бал с маски", "Силата на съдбата", "Дон Карлос". По това време Верди написва и едно друго голямо и също така вечно произведение - "Реквием", посветен на поета Алесандро Мандзони.
В последния си творчески период написва само три музикално-сценични творби - "Аида", "Отело", "Фалстаф". Тези опери се считат за връх на неговото изкуство. Верди написва малко произведения извън оперите. През 1873 г. изнася струнен квартет. Написва и две църковни песни по текст на Данте.
Джузепе Верди умира на 27 януари 1901 г. в Милано.
ДЖАКОМО ПУЧИНИ ( 1858 - 1924 )
 |
| Джакомо Пучини |
На 29 ноември 1924 г. умира видният италиански композитор Джакомо Пучини, автор на опери като "Бохеми", "Тоска", "Мадам Бътерфлай" и "Турандот", които и до днес са сред най-изпълняваните по световните сцени. Пучини е роден в градчето Лука в Тоскана през 1858 г. под името Джакомо Антонио Доменико Микеле Секондо Мария Пучини в семейство на музиканти. Учи при вуйчо си Фортунато Маджи, а после работи като църковен органист и хорист. Решава да се отдаде на операта едва след като чува "Аида" на Джузепе Верди.
През 1880 г. постъпва в Миланската консерватория и учи под ръководството на Амилкаре Понкиели и Антонио Бацини. През 1882 г. написва първата си едноактна опера - Le Villi, за участие в конкурс, но не успява да го спечели. Тя все пак е поставена през 1884 г. в "Театро дал Верме" и привлича вниманието на издателя на музика Джулио Рикорди, който му поръчва да напише и втора. През 1889 г. се появява "Едгар", след което Пучини постепенно става едно от най-популярните имена на италианската сцена. Големият успех идва с "Манон Леско" (1893 г.), последвана от "Бохеми" (1896 г.), "Тоска" (1900 г.) и "Мадам Бътерфлай" (1904 г.).
Началото на века обаче за Пучини е изпъстрено с проблеми. През 1903 г. той е сериозно ранен при катастрофа с автомобил, през 1909 г. избухва скандал около евентуалната му връзка с камериерка в дома му, а през 1912 г. умира издателят му Джулио Рикорди, дал силен тласък на кариерата му. Въпреки това Пучини продължава да твори. През 1910 г. излиза La fanciulla del West, а през 1917 г. - La rondine, замислена първоначално като оперета, но преработена в опера. В началото на 20-те години здравето на Пучини, който е тежък пушач, сериозно се влошава и през 1923 г. е установено, че е болен от рак на гърлото. Композиторът умира от сърдечен удар след претърпяна операция.
ИСПАНСКИ КОМПОЗИТОРИ
ПАБЛО САРАСАТЕ ( 1844 - 1908 )
През 1880 г. постъпва в Миланската консерватория и учи под ръководството на Амилкаре Понкиели и Антонио Бацини. През 1882 г. написва първата си едноактна опера - Le Villi, за участие в конкурс, но не успява да го спечели. Тя все пак е поставена през 1884 г. в "Театро дал Верме" и привлича вниманието на издателя на музика Джулио Рикорди, който му поръчва да напише и втора. През 1889 г. се появява "Едгар", след което Пучини постепенно става едно от най-популярните имена на италианската сцена. Големият успех идва с "Манон Леско" (1893 г.), последвана от "Бохеми" (1896 г.), "Тоска" (1900 г.) и "Мадам Бътерфлай" (1904 г.).
Началото на века обаче за Пучини е изпъстрено с проблеми. През 1903 г. той е сериозно ранен при катастрофа с автомобил, през 1909 г. избухва скандал около евентуалната му връзка с камериерка в дома му, а през 1912 г. умира издателят му Джулио Рикорди, дал силен тласък на кариерата му. Въпреки това Пучини продължава да твори. През 1910 г. излиза La fanciulla del West, а през 1917 г. - La rondine, замислена първоначално като оперета, но преработена в опера. В началото на 20-те години здравето на Пучини, който е тежък пушач, сериозно се влошава и през 1923 г. е установено, че е болен от рак на гърлото. Композиторът умира от сърдечен удар след претърпяна операция.
ИСПАНСКИ КОМПОЗИТОРИ
ПАБЛО САРАСАТЕ ( 1844 - 1908 )
 |
| Пабло Сарасате |
Пабло де Наваскуес Мартини Сарасате, знаменит испански цигулков виртуоз и композитор, е роден на 10.III.1844 г. в Памплона, Испания. Дарованието му се проявява рано, започват усилени занимания по цигулка и на седемгодишна възраст детето участвува в публичен концерт. То напредва много бързо, на десет години свири като виртуоз и дори изнася с триумфален успех концерт в двореца на кралица Изабела в Мадрид. Дарбата му е оценена високо както от кралицата, така и от отбраната, компетентна публика. Кралицата му подарява цигулка „Стра-дивариус", на която Сарасате свири по време на безкрайните си турнета.
В 1856 г. дванадесетгодишният Сарасате постъпва в Парижката консерватория като ученик по цигулка на Д. Алар и Масар /до 1857/ и по композиция — на А. Ребер/до 1859/. Като цигулар получава първа награда за отличен успех.
След консерваторията Сарасате се завръща в родината си и изнася многобройни успешни концерти. Славата му на цигулков виртуоз минава границите на Испания. Получава много покани за концерти и до края на живота си посещава всички европейски държави, Северна и Латинска Америка, Индия, Япония и други азиатски страни. Той не само си спечелва почти легендарна популярност като цигулар-виртуоз, но с изпълнението си оказва огромно влияние върху тогавашното цигулково изкуство.
Чрез концертите си Сарасате активно популяризира съвременната музика. Видни композитори създават нови творби, предназначени специално за него: Едуард Лало композира своя Първи концерт за цигулка и оркестър и „Испанска симфония", Макс Брух — Втория си концерт за цигулка и оркестър и „Шотландска фантазия", а Камий Сен-Санс — „Интродукция и рондо капричиозо", „Хаванеза", Трети концерт за цигулка и оркестър и други.
Изпълнителският цигулков стил на Сарасате се отличава с вълшебна изразителност на тона, грациозност и изящество, необикновена лекота и точност и съвършена техника, за която не съществуват никакви трудности.
Той композира множество произведения предимно за цигулка, в които звучат испански, френски, унгарски и други народни напеви. Творбите му добиват световна известност и досега влизат в репертоара на всеки изтъкнат цигулар.
Пабло Сарасате умира на 20.IХ.1908 г. в Биариц на 65-годишна възраст.
ИСАК АЛБЕНИЦ ( 1860 - 1909 )
 |
| Исак Албениц |
Талантливият испански композитор и блестящ виртуоз-пианист Исак Албениц е роден на 29 май 1860 г. в гр. Кампродон, провинция Каталония, Испания. Още съвсем малък той изявява своето необикновено изпълнителско дарование, на четири години изнася клавирен концерт, изпитва страстно желание да учи музика.
На шестгодишна възраст учи пиано в Париж при видния педагог Мармонтел.
Връща се в Испания, но още твърде млад проявява необикновен стремеж към самостоятелност и приключения и целият му живот протича бурно и динамично. На десет години избягва от бащиния си дом, а две години по-късно избягва в Америка. След завръщането си от Америка учи в Лайпциг композиция при К. Райнеке, след това в Брюксел при Геварт. Музика изучава също при Дюпон и Брасен.
Албениц проявява изключителни пианистични дарби. В Брюксел получава първа награда на конкурса за пианисти-виртуози, и то от такива прецизни членове на комисията като Антон Рубинщайн и Ханс фон Бюлов.
До 1890 г. Албениц развива огромна концертна дейност в Европа и Америка. Става един от най-известните пианисти, наричат го „испанския Лист". Изключително виртуозно свири произведения на Лист, Шуман, Шопен, Скарлати. Изпълнението му се отличава с голям размах и декоративност. Пианистичната дейност на Албениц има голямо значение за музикалния живот в Испания — популяризира сред испанската публика много класически произведения, неизвестни за нея дотогава.
Постоянното му местожителство е Мадрид и Барселона, но много често пребивава и в Париж. Една среща с Лист в 1880 г. се оказва решителна за неговата кариера. Почувствал у Албениц изключителна сила, Лист му разкрива голямото значение на националния фолклор за композиторското творчество и го насочва към композиторска дейност. За това помага със съветите си и Ф. Педрел. От 1894 г.Албениц заживява постоянно в Париж и френската музика му оказва силно влияние. Най-непосредствено му въздействат Пол Дюка, Цезар Франк, Шосон и особено Клод Дебюси.
Последните години от живота си композиторът прекарва мъчително, на легло — не може да свири, да ходи. Умира на 18 май 1909 г, в Париж на 49-годишна възраст.
Въпреки сравнително краткия си живот Албениц има зад себе си тридесетгодишна артистична дейност. Създава около 500 произведения, между които няколко опери, оперети, оркестрови пиеси и песни. Най-голямо значение имат клавирните му произведения. Много от сценичните му творби са писани в стила на испанския национален театрален жанр „царцуела".
Още в най-ранните си творби — „Испанска рапсодия" за пиано и оркестър и 12-те клавирни пиеси, Албениц пресъздава националния характер на испанската народна музика. Той се утвърждава като родоначалник на новата испанска композиторска школа най-вече с „Испански напеви", „Испански танц", сюитите за пиано „Испания" и „Иберия", в които отразява испанския живот и испанския дух, живописния пейзаж и танцовите ритми в различни испански области.
Албениц изгражда творчеството си върху основата на най-характерните испански танци. В него претворява танцовия стил „Фламенко", в много случаи възпроизвежда характерното звучене на испански народни музикални инструменти, особено на китарата. Съчетава песенни с танцови мелодии, което прави музиката му особено изразителна и темпераментна.
Исак Албениц е и първият испански композитор, в чието творчество се чувства влиянието на импресионизма и особено на Дебюси. Той приобщава испанската музика към световната музикална култура. Под неговото благотворно влияние творят и следващите големи национални композитори — Енрико Грандос, Мануел де Файя и други, които създават испанската музика през миналия век.
На шестгодишна възраст учи пиано в Париж при видния педагог Мармонтел.
Връща се в Испания, но още твърде млад проявява необикновен стремеж към самостоятелност и приключения и целият му живот протича бурно и динамично. На десет години избягва от бащиния си дом, а две години по-късно избягва в Америка. След завръщането си от Америка учи в Лайпциг композиция при К. Райнеке, след това в Брюксел при Геварт. Музика изучава също при Дюпон и Брасен.
Албениц проявява изключителни пианистични дарби. В Брюксел получава първа награда на конкурса за пианисти-виртуози, и то от такива прецизни членове на комисията като Антон Рубинщайн и Ханс фон Бюлов.
До 1890 г. Албениц развива огромна концертна дейност в Европа и Америка. Става един от най-известните пианисти, наричат го „испанския Лист". Изключително виртуозно свири произведения на Лист, Шуман, Шопен, Скарлати. Изпълнението му се отличава с голям размах и декоративност. Пианистичната дейност на Албениц има голямо значение за музикалния живот в Испания — популяризира сред испанската публика много класически произведения, неизвестни за нея дотогава.
Постоянното му местожителство е Мадрид и Барселона, но много често пребивава и в Париж. Една среща с Лист в 1880 г. се оказва решителна за неговата кариера. Почувствал у Албениц изключителна сила, Лист му разкрива голямото значение на националния фолклор за композиторското творчество и го насочва към композиторска дейност. За това помага със съветите си и Ф. Педрел. От 1894 г.Албениц заживява постоянно в Париж и френската музика му оказва силно влияние. Най-непосредствено му въздействат Пол Дюка, Цезар Франк, Шосон и особено Клод Дебюси.
Последните години от живота си композиторът прекарва мъчително, на легло — не може да свири, да ходи. Умира на 18 май 1909 г, в Париж на 49-годишна възраст.
Въпреки сравнително краткия си живот Албениц има зад себе си тридесетгодишна артистична дейност. Създава около 500 произведения, между които няколко опери, оперети, оркестрови пиеси и песни. Най-голямо значение имат клавирните му произведения. Много от сценичните му творби са писани в стила на испанския национален театрален жанр „царцуела".
Още в най-ранните си творби — „Испанска рапсодия" за пиано и оркестър и 12-те клавирни пиеси, Албениц пресъздава националния характер на испанската народна музика. Той се утвърждава като родоначалник на новата испанска композиторска школа най-вече с „Испански напеви", „Испански танц", сюитите за пиано „Испания" и „Иберия", в които отразява испанския живот и испанския дух, живописния пейзаж и танцовите ритми в различни испански области.
Албениц изгражда творчеството си върху основата на най-характерните испански танци. В него претворява танцовия стил „Фламенко", в много случаи възпроизвежда характерното звучене на испански народни музикални инструменти, особено на китарата. Съчетава песенни с танцови мелодии, което прави музиката му особено изразителна и темпераментна.
Исак Албениц е и първият испански композитор, в чието творчество се чувства влиянието на импресионизма и особено на Дебюси. Той приобщава испанската музика към световната музикална култура. Под неговото благотворно влияние творят и следващите големи национални композитори — Енрико Грандос, Мануел де Файя и други, които създават испанската музика през миналия век.
МАНУЕЛ ДЕ ФАЙЯ ( 1876 - 1946 )
 |
| Мануел де Файя |
Най-видният представител на испанската музика през XX в. Мануел де Файя е роден на 23 ноември 1876 г. в град Кадикс, Испания.
Още като дете Де Файя взема първите уроци по музика от майка си,пианистка и певица. После учи при капелмайстора Брока. Завършва консерваторията в Мадрид под ръководството на Хозе Таго по пиано икомпозиция — при Филип Педрел. Последният насочва вниманието му към испанската народна музика, която трябва да бъде основа на националната музикална школа.
Първите произведения на Де Файя са свързани с музикалните театри. Лиричната му опера „Кратък живот" /1905/ е удостоена с награда отАкадемията на изящните изкуства в Мадрид и получава известност в цялаЕвропа. Поставена е в 1913 г. в Ница.
В 1907 г. Де Файя се преселва в Париж, опознава новите течения на френската музика и по-специално импресионизма, сближава се с известния вече Албениц, с Дебюси, Равел и особено с Пол Дюка, който му оказва най-силно творческо влияние.
През 1914 г., завоювал вече известност в Европа, Де Файя се завръща вИспания и в 1922 г. се установява в Гренада. Там създава много иразнообразни произведения, между които балетите „Любов и магия" и„Тривърхата шапка", три-частната пиеса за пиано и оркестър „Симфоничнивпечатления", концерт за клавичембало, флейта, обой и кларинет, пиеси за пиано, китара, песни за съпровод с пиано, арфа или китара и други. Най-популярни са неговите „Седем испански песни" за глас и пиано.
Де Файя не може да търпи фашисткия режим в Испания и в 1940 г. емигрира в Аржентина. Там остава до края на живота си, прекратявайки напълно творческата си дейност.
Композиторът умира на 14 ноември 1946 г. в Аржентина на седемдесетгодишна възраст.
Мануел де Файя е национален композитор, продължител на творческото дело на родоначалника на испанската национална музика Исак Албениц. Музиката му изобилства с народни мелодии и ритми най-вече от Андалузия и Кастилия. Използвайки елементите на испанската народна музика,композиторът си служи с модерни средства предимно под силното влияниена френския импресионизъм, а по-късно и на неокласицизма. Произведенията си пише достъпно, в народностен дух.
Творбите му са майсторски оркестрирани и блестят с колоритното си богатство и разнообразие. Много от тях получават широка известност в преработка за цигулка и за виолончело с пиано, извършена от цигуларите Фриц Крайслер, П. Кохански, от виолончелиста М. Марешал и други.
Още като дете Де Файя взема първите уроци по музика от майка си,пианистка и певица. После учи при капелмайстора Брока. Завършва консерваторията в Мадрид под ръководството на Хозе Таго по пиано икомпозиция — при Филип Педрел. Последният насочва вниманието му към испанската народна музика, която трябва да бъде основа на националната музикална школа.
Първите произведения на Де Файя са свързани с музикалните театри. Лиричната му опера „Кратък живот" /1905/ е удостоена с награда отАкадемията на изящните изкуства в Мадрид и получава известност в цялаЕвропа. Поставена е в 1913 г. в Ница.
В 1907 г. Де Файя се преселва в Париж, опознава новите течения на френската музика и по-специално импресионизма, сближава се с известния вече Албениц, с Дебюси, Равел и особено с Пол Дюка, който му оказва най-силно творческо влияние.
През 1914 г., завоювал вече известност в Европа, Де Файя се завръща вИспания и в 1922 г. се установява в Гренада. Там създава много иразнообразни произведения, между които балетите „Любов и магия" и„Тривърхата шапка", три-частната пиеса за пиано и оркестър „Симфоничнивпечатления", концерт за клавичембало, флейта, обой и кларинет, пиеси за пиано, китара, песни за съпровод с пиано, арфа или китара и други. Най-популярни са неговите „Седем испански песни" за глас и пиано.
Де Файя не може да търпи фашисткия режим в Испания и в 1940 г. емигрира в Аржентина. Там остава до края на живота си, прекратявайки напълно творческата си дейност.
Композиторът умира на 14 ноември 1946 г. в Аржентина на седемдесетгодишна възраст.
Мануел де Файя е национален композитор, продължител на творческото дело на родоначалника на испанската национална музика Исак Албениц. Музиката му изобилства с народни мелодии и ритми най-вече от Андалузия и Кастилия. Използвайки елементите на испанската народна музика,композиторът си служи с модерни средства предимно под силното влияниена френския импресионизъм, а по-късно и на неокласицизма. Произведенията си пише достъпно, в народностен дух.
Творбите му са майсторски оркестрирани и блестят с колоритното си богатство и разнообразие. Много от тях получават широка известност в преработка за цигулка и за виолончело с пиано, извършена от цигуларите Фриц Крайслер, П. Кохански, от виолончелиста М. Марешал и други.
