 |
| Михаил Глинка |
Глинка е роден на 1 юни 1804 г. в село Новоспаское, близо до река Десна в Смоленска губерния на Руската империя. Баща му, Иван Николаевич Глинка, е заможен капитан в оставка. На десетгодишна възраст Михаил Глинка започва да учи пиано и цигулка.
През 1817 г. родителите му го завеждат в Санкт-Петербург и го настаняват в Благородния пансион при Педагогическия институт. В Петербург Глинка взима уроци от видни музиканти, сред които и ирландския пианист и композитор Джон Филд. След като завършва пансиона през 1822 г., Глинка усилено се занимава с музика: изучава западноевропейската музикална класика, композира, познат е като музикант в любителските кръгове в Петербург.
През 1830 г., следвайки лекарска препоръка, Глинка заминава зад граница - отначало в Италия, а после в Австрия и Германия. Тогава се запознава с видни композитори като Берлиоз, Белини, Доницети. В Италия Глинка прекарва три години. Там изучава известния вокален стил бел канто. През 1833-1834 Глинка живее в Германия. Пет месеца изучава композиция под ръководството на немския теоретик Зигфрид Ден в Берлин.
Глинка се завръща в Русия с нови произведения и планове за създаване на руска национална опера. След дълго търсене на сюжет за опера, Глинка се спира на преданието за Иван Сусанин - патриотичен герой, пожертвал живота си за царя. Първоначалното заглавие на операта - „Иван Сусанин“, впоследствие е променено на „Живот за царя“. Под това заглавие е поставена на сцената на петербургския Болшой театър на 9 декември 1836 г. и се радва на успешен прием. Скоро след постановката на операта Глинка е назначен за капелмайстор на Придворната певческа капела, която ръководи в продължение на две години.
Втората му опера е „Руслан и Людмила“, по мотиви от Пушкин. Премиерата е на 9 декември 1842 г.
През 1844 г. Глинка отива във Франция, а после в Испания. В Париж Берлиоз дирижира откъси от негови произведения и написва положителна рецензия за него. В резултат от пътуването до Испания, Глинка написва увертюри по испански народни теми.
Отново отива във Франция през 1852 г. и прекарва две години в Париж. Оттам се премества в Берлин, където почива на 15 февруари 1857. Погребан е там, но няколко месеца по-късно тялото е пренесено в Петербург и погребано в гробището на Александро-Невската лавра.
Извън Русия някои от творбите на Глинка за оркестър се радват на популярност в концерти и записи. Освен известните увертюри към оперите му, сред важните му произведения са симфоничната поема „Камаринская“ (1848) с мотиви от руския фолклор, както и две испански произведения - „Нощ в Мадрид“ (1848, втора редакция - 1851) и „Арагонская хота“ (1845).
Глинка композира много творби за вокал и пиано (песни, романси, арии, канцонети), вокални етюди, както и на някои камерни произведения, в това число два струнни квартета.
Друго произведение на Глинка, което привлича внимание през последната декада на 20 век, е негована „Патриотична песен“, вероятно написана за конкурс за национален химн през 1833 г. Музиката е приета за национален химн на Русия през 1990-2000 г.
Три руски консерватории носят името на Глинка:
- Държавната консерватория в Нижни Новгород (на руски: Нижегородская государственная консерватория им. М.И.Глинки)
- Държавната консерватория в Новосибирск (на руски: Новосибирская государственная консерватория (академия) им. М.И.Глинки)
- Държавната консерватория в Магнитогорск (на руски: Магнитогорская государственная консерватория)
АЛЕКСАНДЪР ДАРГОМИЖСКИ ( 1813 - 1869 )
 |
| Александър Даргомижки |
Началото на 60-те години е време на напрегната творческа дейност за Даргомижски въпреки разклатеното му здраве. Той започва да работи над операта с фантастичен сюжет „Роганда“, но я изоставя. След това написва няколко номера от „Мазепа“ по „Полтава“ от Пушкин. Накрая Даргомижски се залавя за операта „Каменният гост“ по едноименната малка трагедия на Пушкин. Върху това свое произведение той работи до края на живота си, но и него не успява да завърши и сам, преди да умре, помолва Цезар Кюи да напише музиката на последните 17 стиха на Пушкин. Кюи довършва „Каменният гост“, а Римски-Корсаков я оркестрира.
В края на живота му около Даргомижски се събира кръг от млади композитори, на които той е като идеен ръководител. От тези млади творци по-късно се оформя прочутата група „Могъщата петорка“.
Даргомижски умира на 17 януари 1869 г. в Петербург.
АНТОН РУБИНЩАЙН ( 1829 - 1894 )
 |
| Антон Рубинщайн |
Антон Рубинщайн (1829-1894) - руски композитор, пианист, педагог и диригент.Той е основател на първата консерватория в Русия в Санкт Петербург (1862). Учи при известния пианист А. Вилуан, на 10 години дава първия си концерт в Москва. Следват турнета в големите европейски градове, учи композиция при германския теоритик Е. Ден в Берлин. Връща се на подиума през 1854-а, като в следващите 40 години изнася многобройни концерти в Русия, Европа и САЩ, получавайки славата на един от най-големите пианисти на епохата си. Дава много и за развитието на музикалното образование в Русия, оставя и голямо музикално наследство в симфоничния, романсовия, камерно-оркестровия и оперения жанр - цикъла романси "Персийски ресни" и операта "Демон" по поемата на Лермонтов.
АЛЕКСАНДЪР БОРОДИН ( 1833 - 1887 )
 |
| Александър Бородин |
Написал е 3 симфонии, от които втората е известната "Богатирска" и една симфонична картина "Из степите на Средна Азия". През 1869 година започва работа над операта Княз Игор, която не успява да завърши приживе. В операта се изпълняват известните "Половецки танци". "Княз Игор" прозвучава за първи път на сцена едва през 1890 година.
Бородин е един от най-бележитите композитори на руската класика. Бил е член на Балакиревият кръжок, по-известен като Могъщата петорка. Независимо от това че той е учен-химик, творчеството му върви наред с творчеството на Мусогорски, Римски-Корсаков, които оформят нова епоха в руската класика. Произведенията му не са много - около 20, включително и песни. Творчеството му се измерва не по количество, а по качество.
Роден е на 12 ноември 1833 година в Петербург като извънбрачно дете на грузинския княз Лука Гедеванишвили и 25 годишната Евдокия (Авдотя) Константиновна Антонова, но записан като син на неговия крепостен Порфирий Йонович Бородин и жена му Татяна Григориевна. От малък проявява многостранни интереси. Особен интерес проявява към естествените науки - химия, литература и музика. Също така свири на виолончело, пиано и флейта. Чете изключително много. От 1850 до 1856 година учи в медицинско-хирургическата академия. По време на обучението си той не прекъсва музикалните си занимания. През 1858 получава научна степен доктор по медицина в тази академия. Особено значение за научното и музикалното му израстване има 3 годишното му пребиваване в чужбина - Хайделберг и Пиза. Годината на завръщане в родината му носи успех не само като учен, но и като композитор. Той започва работа като професор по химия. През същата година става член на Балакиревия кръжок. Той завършва своя клавирен квинтет. А с първата си симфония става световноизвестен като композитор. Създава превъзходни песни като "Море", "Фалшивата нота", "Спящата княгиня". През 1869 г. започва работа над две симфонии. Първата се казва "Завършена",а втората наречена сполучливо от Стасов "Богатирска". През същата 1869 година започва работа и над операта "Княз Игор", над която работи до края на живота си. Това е една от най-значимите опери на руската класика. Междувременно той създава и други произведения, по-известни от които са Струнен квартет №1 и Струнен квартет №2 и "В степите на Средна Азия". Бородин е един от руските композитори, радващ се на изключителна популярност в чужбина. След представянето на "Богатирската симфония" във Франция той е наречен велик симфонист. Умира на 27 февруари 1887 година в Петербург.
МИЛИЙ БАЛАКИРЕВ ( 1837 - 1910 )
 |
| Милий Балакирев |
МОДЕСТ МУСОРГСКИ ( 1839 - 1881 )
 |
| Модест Мусоргски |
Модест Петрович Мусоргски е роден на 9 (нов стил - 21) март 1839 година в Торопецки уезд, Псковска губерния. Неговият баща произлиза от стар дворянски род Мусоргски. Модест завършва курс в бившо гвардейско училище, за кратко служи в Преображенския полк, след това в главното инженерно управление в Министерството на държавните имущества и в Държавния контрол.
Музикалните събирания у Балакирев оказват влияние на артистичното развитие на Мусоргски, изяснявайки истинското му призвание и подтиквайки го да обърне внимание на музикалните занимания. Под ръководството на Балакирев Мусоргски чете оркестрови партитури, запознава се с анализите на музикалните произведения и критическите им оценки.
По-рано Мусоргски учи пиано при Герк и става добър пианист. Въпреки че не учи пеене, Мусоргски притежава сравнително красив баритон и е нелош изпълнител на вокална музика. Вече през 1852 година фирмата Бернард в Санкт-Петербург издава пиеса на Мусоргски. Композиторът пише две Скерцо, от които едното прилага за оркестър и през 1860 година е изпълнено на концерт на Руското музикално общество, под диригентството на А. Г. Рубинщайн.
След това Мусоргски пише няколко романса и се заема с музиката към трагедията на Софокъл "Едип", която така и не завършва. Само един хор от музиката към "Едип", допълнен в концерта на К. Н. Лядов през 1861 г., е издаден посмъртно сред последните произведения на Мусоргски. За оперната обработка композиторът отначало избира романа на Флобер "Саламбо", но скоро оставя работата незавършена, също както и започната музика към сюжета на "Женитба" от Гогол.
Известност за Мусоргски донася операта му "Борис Годунов", поставена на сцената на Мариинския театър в Санкт-Петербург през 1874 година. Тя е призната в някои музикални кръгове като образцово произведение. В течение на следващите десет години "Борис Годунов" се качва на сцена 15 пъти и след това се сваля от репертуара. Едва в края на ноември 1896 година "Борис Годунов" отново вижда бял свят, но в малко по-различен вид. Н. А. Римски-Корсаков поправя, преименува отново и поставя операта на сцената в Голямата зала на музикалното общество (новата сграда на Консерваторията). В нея участват членовете на "Обществото на музикалните събрания". Фирмата Бисел и Ко в Санкт-Петербург пуска по същото време новия клавираусцуг на "Борис Годунов". В предисловието към него Римски-Корсаков изяснява причините, които го подбуждат да се заеме с тази преработка, а именно лошата фактура и оркестровка. В Москва операта "Борис Годунов" е поставена първо на сцената на Болшой театър през 1888 г.
През 1875 година Мусоргски започва драматичната опера ("народна музикална драма") "Хованщина" ("Ханство", с исторически сюжет, написана по предложение на В. В. Стасов), едновременно работейки и над лироко-комедийната опера "Сорочинская ярмарка" ("Сорочинския панаир", отново по Гогол). Мусоргски почти завършва музиката и текстът към операта "Ханство", но остава незавършена инструментовката ѝ. По-късно Римски-Корсаков продължава, напълно завършва и пригодява операта за сцена. Композиторът не успява да завърши и "Сорочинския панаир", над когото са работят впоследствие А. К. Ледков, Ц. А. Кюи, В. Г. Каратигин и други музиканти.
Фирмата Бисел и Ко издава партитурите и клавираусцунга на "Ханство" (1883 г.). През 1886 година операта се изпълнява на сцената на Музикално-драматичния кръг в Санкт-Петербург, под диригентството на С. Ю. Холдщайн, а след това, през 1893 г., на сцената на Кононовската зала в Петербург. Също така при приятеля му Сетов в Киев през 1892 година.
Композиторът умира на 16 (стар стил - 28) март 1881 година.
През 20-те години на XX век П. А. Лам и Б. В. Асафиев извършват огромата работа за възстановяването на авторските редакции на Мусоргски, преработени не веднъж от съвременници и наследници в музиката. Д. Д. Шостакович създава нови оркестрови редакции на оперите "Борис Годунов" (1940 г.) и "Ханство" (1959). Самостоятелният вариант на "Сорочинския панаир" е завършен и оркестрован от В. Я. Шебалин.
През 1968 година в село Наумово (сега Куниински район в Псковска област) се открива Музей-имение на Мусоргски.
Руският композитор е част от музикалните и въобще творците от края ня XIX, стремящи се към формирания вече реализъм. Естетическите възгледи на Модест Мусоргски са силно свързани с разцвета на националното самосъзнание от 60-те години на века, с идеите на руските революционни демократи, а през 70-те години и с такива течения в Русия, като народничеството. Център на неговото творчество е също така народът като "личност, въодушевена от единната идея".
Въобще Мусоргски е типично руски композитор. Националността му е определяща за музикалното и като цяло творческото му изразяване. Личи в умението му да използва народните мотиви, да извлича същостта от музиката, от нейните мелодични, хармонични и ритмически особености, и най-вече личи в избора му на сюжети, преди всичко от руския живот. Композиторът ненавижда рутината, за него в музиката не съществуват авторитети, не обръща особено внимание и на правилата в музикалната граматика, съзирайки в тях не научни положения, а само съвкупност на композиторски практики от предишни епохи. Навсякъде Мусоргски се отдава на дръзката си фантазия, винаги се стреми към новото. С лекота му се удава хумористичната музика, ето защо той е толкова разнообразен, остроумен и находчив в този жанр.
От друга страна Модест не обича да се задържа върху лирични теми, които трудно му се удават. Композиторът се обръща предимно към селския руски живот, описва колоритните образи от нейните красоти и богатства и едва там намира за себе си дълбокото-драматично музикално изражение на тежката, безизходна мъка, прикрита под външния хумор.
Въпреки че често е обвиняван в небрежност, музикална неграмотност и бездарност, бъдещето показва, че приносът на Мурогски е наистина значим за руската класическа музика. Музикалният език на композитора, който всъщност продължава традициите, очертани от М. И. Глинка и А. С. Даргомижски, е толкова радикално нов, че много от неговите находки се възприемат и развиват едва през XX век. Това са многопластовата "полифоническа" драматургия от неговите опери, неговото свободно изразяване в различни форми, далечни от нормите на западноевропейската класика (в това число от характерната сонатност), а също така неговата мелодика - естествена, "сътворена от говора", произлизаща от интонациите на руската реч и песни; мелодика, която придобива съответстваща и чувствена форма за всеки индивидуален персонаж. Също толкова индивидуален е и хармоничният език на Мусоргски, където елементите на класическата функционалност се съчетават с принципите на народно-песенните ладови характеристики, с импресионистичните практики и с последователността в звучението на експресионистичната планировка.
Като симфонист Мусоргски не е добър композитор. Не е добър и в инструментовката на произведенията, но въпреки това те не са лишени от колоритност и сполучливо разнообразие. Това се дължи най-вече на неумението и нежеланието на Модест да завършва тематичните си материали и музикалните си идеи във типичните за XIX век форми, което пък е характерно едва за следващият век.
Творческите открития и новаторството на Мусоргски в областта на музикалната декламация и хармонията привличат вниманието на Клод Дебюси, Морис Равел и други композитори. Влияние оказва върху почти всички значителни композитори на XX век, в това число С. С. Прокофиев, И. Ф. Стравински, Д. Д. Шостакович, Л. Янечек, О. Месиан.
ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ ( 1840 - 1839 )
 |
| Пьотр Илич Чайковски |
Баща му е украински минен инженер. Майката на Чайковски, втора жена на баща му, е от френски произход. Рано се развил музикално, той започва да ходи на уроци по пиано на петгодишна възраст. Продължава учението си в Санктпетербургската консерватория от 1861 до 1865 г. През 1866 г. той е назначен за професор по теория и хармония в Московската консерватория, основана през същата година. Остава на този пост до около 1878 г.
Чайковски се жени за по-младата с 21 години Антонина Милюкова, която му писала, обяснявайки му се в любов, на 18 юли 1877 г. Оженват се набързо и той бързо разбира, че не може да понася жена си. Първо се опитва да се самоубие две седмици след сватбата, а после бяга в Санкт Петербург с разбити нерви и се разделя от жена си след само шест седмици. Двамата никога не се срещат отново, въпреки че никога не се развеждат и Чайковски умира женен.
Много по-влиятелна жена в живота на Чайковски е една богата вдовица, мадам Надежда фон Мек, с която той кореспондира от 1877 до 1890 г. По нейно настояване те никога не се срещат. Срещат се съвсем случайно два пъти, но не разменят нито дума. Освен че му дава издръжка от 6000 рубли на година, тя изразява съпричастността си към неговата музикална кариера и обожание на неговата музика. През този период Чайковски постига успех в цяла Европа, както и в САЩ през 1891 г.
Само девет дни след представлението на неговата Шеста симфония, Патетическа, през 1893 г. Чайковски умира от холера в дома си в Санкт Петербург. Това обаче е спорен въпрос -ковчега е отворен за поклонение според православния обичай и всички се сбогували целувайки го - това при починал от холера било абсолютно забранено, което автоматично изключва тази история за смъртта. Има други версии за смъртта, както и за самоубийство по заповед . Той е погребан в Тихвинското гробище в Александро-Невската лавра в Санкт-Петербург където почиват всички велики руски композитори .
НИКОЛАЙ РИМСКИ - КОРСАКОВ ( 1844 - 1908 )
 |
| Римски -Корсаков |
Римски-Корсаков е роден на 18 март 1844 г. в градчето Тихвин, близо до Петербург. На шеет години вече учи пиано и скоро проявява големите си музикални наклонности. През 1856 г. той влиза в Морския кадетски корпус. Тук наред с редовните си занятия Римски-Корсаков продължава да учи музика. През 1861 г. се запознава с Милий Балакирев и скоро влиза в творчески връзки с неговия кръжок, на който по-късно и той става един от найвидните членове. Римски-Корсаков решава да се посвети на музиката, но след завършването на Морското училище той трябва да участвува в едно далечно плаване. През 1862 г. бъдещият композитор заминава с кораба „Алмаз“ за тригодишно околосветско пътуване. Това пътуване оставя дълбоки следи в паметта на Римски-Корсаков и по-късно ще даде голямо отражение в неговото творчество. След завръщането си през 1865 г. той се посвещава на музиката и започва усилено творчество. През това време създава редица произведения, между които Увертюра на руски теми, сюитата „Антар“, симфоничната картина „Садко“ и др.
Творчеството на Римски-Корсаков му създава авторитет като музикант и композитор и през 1871 г. той бива назначен за професор по инструментация (по-късно и по композиция) в Петербургската консерватория. Едновременно с това Римски-Корсаков е и инспектор на военноморските духови оркестри, а от 1874 г. дирижира концертите на Руската безплатна музикална школа. По това време той написва и първата си опера „Псковитянка“ (1872). Разцветът на творческото дарование на Римски-Корсаков започва през 80-те години на XIX в. Тогава той написва редица от най-ценните си произведения: оперите „Майска нощ“ (1878) и „Снежанка“ (1881), „Испанско капричо“ (1887), симфоничната сюита „Шехеразада“ (1888) и др. Обаче най-значителните си творби Римски-Корсаков създава през последното десетилетие на века. Това са оперите „Млада“ (1890), „Нощ пред Рождество“ (1895), „Садко“ (1896), „Моцарт и Салиери“ (1897), „Болярката Вера Шелога“ (1898), „Царска годеница“ (1898) и „Цар Салтан“ (1900).
След смъртта на Мусоргски и Бородин водач на така наречената „Нова руска школа“ става Римски-Корсаков. Той е най-авторитетният руски композитор по това време. Освен като творец и педагог композиторът се изявява и като активен общественик, музикален писател и критик. Въпреки че с настъпването на новия век Римски-Корсаков вече навлиза в зрялата си възраст, неговата плодовитост не намалява. През осемте последни години на своя живот той написва оперите: „Сервилия“ (1901), „Кашчей безсмъртният“ (1902), „Сказание за невидимия град Китеж и девойката Феврония“ (1904) и „Златното петле“ (1907), както и много други творби. През това неспокойно за него време той трябва да преживее големи неприятности, включително и уврлнението му от Консерваторията. Въпреки това композиторът работи активно, без да се отклони от авоите твърди убеждения на прогресивен творец.
Римски-Корсаков умира на 21 юни 1908 г. в град Луги близо до Петербург.
АЛЕКСАНДЪР СКРЯБИН ( 1872 - 1915 )
 |
| Александър Скрябин |
Скрябин произхожда от старинно дворянско семейство. Майка му е талантлива пианистка, която обаче умира твърде рано. Малкият Алексахдър е отгледан от баба си и леля си. В тази стерилна обстановка става много изнежен и чувствителен. Баща му се интересува от източни култури, често пътува и рядко вижда сина си. Лелята на Скрябин от малък го учи да свири на пиано. По-късно се запознава с А. Рубинщайн. По настояване на бащата е пратен в т. н. Московски кадетски корпус, където се изявява като изключителен музикант. През 1883 г. постъпва в Московската консерватория и учи композиция и теория на музиката при Танеев и Конюс. През 1892 г. завършва със златен медал по пиано, но се отказва от диплом по композиция. В края на 19-ти и началото на 20-ти век е кулминацията на неговата пианистична кариера.
В първия етап от творчеството си Скрябин пише много миниатюри - валсове, мазурки, прелюди, повлиян от Шопен и симфоничнипроизведения, повлиян от Вагнер и Лист. Пише също I-ва соната, II-ра соната - Фантазия и III-та соната за пиано. Във вторият етап от творческия (1897-1905 г.) си път пише I-ва симфония в 6 части със солисти и хор, II-ра симфония и III-та симфония - "Божествена поема".
Скрябин има философско обоснование за произведенията си. Смята е, че вътрешно е трябва да изстрада творбите си преди да ги пише. В третия етап от творчеството си (1905-1910 г.)той създава най-стойностните си и новаторски произведения <<Поема на екстаза>> и <<Поема на огъня>> - <<Прометей">>.
Софизмът е част от исляма, подобно на очистването и успокояването в християнството. Скрябин е заинтересован от Инаят Хан - най-големият софист тогава, който пише <<Мистицизмът на звука>>, където твърди, че звукът има собствена, автономна, пречистваща сила. По този повод Скрябин започва да замисля нещо грандиозно - Най-голямата <<Мистерия>>, след чието изпълнение е смятал, че светът ще се промени. Има само нахвърляни скици към нея.
Скрябин има заслуги за клавирната музика, утвърждава нов жанр - клавирна поема. Негови такива поеми са <<Маска>>, <<Странност>>, <<Трагична>>, <<Сатанинска>> и др. Повече търси и твори в жанрове като етюд и прлюд, които не са обвързани с точна музикална форма. Прави собствена музикална система, в основата, на която са увеличената кварта и <<прометеевият акорд>>. Интересува се много от техника. Има запазени скици на специален клавирен инструмент, чрез натиска, на чиито клавиши се прожектират цветове на екран. Тези идеи до известна степен са начало на електронната музика и светлинните ефекти. Умира много нелепо за стерилната обстановка, в която живее - от цирей на устата.
Скрябин може да бъде сравнен с Густав Малер заради свободната оркестрова полифония. Характерно е и преекспонирането на всички емоции, което все повече се задълбочава в късните му произведения, също и свободата във формата.
Творчеството на Александър Скрябин е представено предимно от клавирни и симфонични жанрове. През 90-те години на XIX век той създава прелюдии, мазурки, етюди, експронти, сонати за пиано (1-3) и концерт за пиано с оркестър. В началото на XX век създава 3 симфонии, сонати (4-10) и клавирни поеми - в това число «Трагическата», «Сатанинската», «Към пламъка», а също така симфонични произведения, като «Поема за екстаза» (1907) и «Прометей». «Поема за огъня» от 1910 година е съчинение, което композиторът оформя поетапно и в по-късни периоди на творчеството си.
В <<Поема на екстаза>> се сливат много форми. Тя е в C dur и според автора е тонална. Първоначално е замислена като IV-та симфония, която Скрябин по-късно оформя, като симфонична поема, но повече прилича на първа част от симфония в сонатна форма, своеобразно изтълкувана от композитора. В нея има резки контрасти и огромна звукова мощ. Въпреки привидната импровизационност Скрябин всичко изчилява предварително.
<<Поема на огъня>> - <<Прометей>> е изградена на 6 звучие. Особено в партитурата е, че авторът поставя "свтлина", като първи инструмент, която диригентите интерпетират по желание. В нея има елементи на серийна техника и додекафония. Скрябин твърди, че е в сонатна форма. Във финала има хор пеещ на вокал.
В клавирните произведения на Алексадър Скрябин се усеща влиянието на Фредерик Шопен, а в симфоничните му творби може да се забележи типичната за Вагнер оркестрация.
Музиката на Скрябин отразява бунтарския дух на своето време, като предчувствие за революционните промени. В нея са обединени волевия порив, напрегнатата динамична експресивност, героическо ликуване, особен "полет" и изтънчена удохотворена лирика. В творчеството си Скрябин преодолява идеологическата противоречивост, типична за неговите теоретични философски концепции. Около 1900 година той става член на московското Философско общество и застава зад субективно-идеалистична позиция.
Произведенията на Скрябин, въплъщаващи идеята за екстаза и дръзновението, насочено към неведомите космически сили на изкуството (венецът на такива творения според Скрябин трябва да бъде "Мистерията", в която се обединяват всички видове изкуства - музика, поезия, танц, архитектура и също така светлина) се отличават с голяма степен на художествено обобщение и сила на емоционално въздействие.
Композиторът своеобразно съчетава пост-романтическите традиции (въплътени в образите на идеалната мечта, избухливия, несдържан характер на изказване, привличане към идеята за синтез между изкуствата, в предпочитаните форми - поеми и прелюдии), с явленията на музикалния импресионизъм (тънък звуков колорит) и символизъм (образи-символи: темите за "волята", "самоутвърждаването", "борбата" и "мечтите"), а също така и експресионизъм.
Скрябин е ярък новатор в областта на музикалните средства на изразителност и по отношение на жанровете. Характерно за късните произведения на композитора е "доминантната хармония" в хармоническата му организация, а най-ясно това проличава в неговия прометейски тип акорд. За първи път той въвежда в музикалната практика специална партия за светлината ("Прометей"), което се свързва с използването на "цветен слух".
Творчеството на Скрябин оказва съществено въздействие на клавирната и симфонична музика на XX в, оказва влияние и на Сергей Рахманинов. Идеите за синтеза на музиката и светлината търпят развитие. През 1922 година в помещението на последната му квартира в Москва се създава музей.
СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ ( 1873 - 1943 )
 |
| Сергей Рахманинов |
Сергей Василиевич Рахманинов (рус. Сергей Васильевич Рахманинов) (1873—1943) е руски композитор, пианист и диригент. Рахманинов принадлежи към числото на големите композитори в класическата и в частност руската музика в периода 19-20 век. Композиторът се явява естествен преход към модернизма в класическата руска музика, най-яркият представител на който е Дмитрий Шостакович. За формирането на Сергей Рахманинов влияние оказва Пьотр Илич Чайковски, който приема голямо участие в съдбата на младия музикант, както и творчеството на почти предшественика му - Александър Скрябин. Всъщност могат да се открият редица прилики между Рахманинов и Скрябин, но разликата между двамата композитори е чувствителна, особено в усещането за мелодичност и динамичност. Рахманинов черпи вдъхновение от руския фолклор и дори от църковно-славянската музика.
Сергей Василиевич Рахманинов е роден на 20 март (стар стил, 1 април) 1873 година в имението Онег, Новгородска губерния, Русия. Умира на 28 март 1943 година в Бевърли Хилс, щата Калифорния, САЩ.Проявява интерес към музиката едва на четири годишна възраст, започва да се обучава на пиано, а на девет години постъпва в клавирния отдел на Санкт-Петербургската консерватория. От 1888 година продължава образованието си в Московската консерватория. На 13-годишна възраст е представен на Пьотр Илич Чайковски, който по-късно има голямо участие в съдбата на младия музикант. От своя страна Рахманинов става голям привърженик на Чайковски. На 19 години с голям златен медал завършва консерваторията като пианист (в класа на А. И. Зилоти) и като композитор (ученик на С. И. Танеев и А. С. Аренски). Започва концертно турне в Русия като пианист и корепетитор. Също тогава се появява първата му опера - "Алеко", като дипломна работа по произведението на А. С. Пушкин "Цигани", а също първия му клавирен концерт, редица романси, пиеси за виолончело и пиано, в това число прелюдията му в до-диез минор, която донася на композитора световна известност.
Една от особеностите на Сергей Рахманинов е била необикновеното изграждане на музикалното му мислене, формирано върху детските му импровизации. Неговият чичо е бил пианист, при когото са идвали на гости да слушат музика. Малкият Сергей е казвал: "А сега ще ви изсвиря последното съчинение на Шопен", и е свирил свои импровизации. Без да знае нотите и хармонията, той е запълвал музикални редове от звуци с опита на детските си игри и мислене. Именно това става негово оригинално мислене в областта на клавирната музика. Само помнейки това, може да се разбере творчеството на Рахманинов и славата, която получава.
Едва на 20 години Сергей Рахманинов става проподавател по пиано в московското „Мариинско женско училище“, а на 24 — диригент на Московската руска частна опера „Сава Мамонтов“ (в продължение на един сезон). Рано придобива известност като композитор, пианист и диригент, но първата му симфония и първия му клавирен концерт преминават неудачно на премиерите. Това става причина за сериозна нервна криза. В течение на няколко години Рахманинов не може да твори и само с помощта на опитния психиатър, д-р Николай Дал, успява да преодолее това състояние.
През 1901 година завършва втория си клавирен концерт, който става по-успешен. Скоро след това Рахманинов приема поканата да заеме диригентската място в Болшой театър. След два сезона се отправя на пътешествие в Италия (1906 г.), а след това живее три години в Дрезден, за да се посвети напълно на композирането.
През 1909 година Сергей Рахманинов прави голямо концертно турне в САЩ, участвайки като пианист и диригент. Скоро след революцията от 1917 година напуска окончателно Русия. Избира САЩ за постоянно местожителство. Често гастролира в американски и европейски концертни зали и скоро става признат за един от най-великите пианисти на своята епоха и значим диригент.
Творческото наследство на Рахманинов включва различни жанрове, централно място в него обаче принадлежи на клавирните му произведения. От тях най-известни на широката публика са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите-картини, музикалните моменти, сонатите и други, както и знаменитата му „Рапсодия на тема Паганини“. Други произведения са оперите „Алеко“, „Алчният рицар“, „Франческа де Рамини“, известните Кантата „Пролет“, Поемата „Камбани“, камерно-интрументални ансамбли (от които най-известно е „Елегично трио“). Но връх в творчеството на композитора може би заемат симфониите и симфоничните му произведения, които разтърсват със своята динамичност и екпресивност — три симфонии, симфонични танци, „Островът на мъртвите“ и други. Те съхраняват в себе си цялостното творческо внушение на автора, което въздейства непремерено силно. Може би затова мнозина са склонни да характеризират творчеството на Рахманинов като демонично. В същото време композиторът пише партитури за хорове „a cappella“ — „Литургия на Йоан Златоуст“ и „Всенощно бдение“.
Изостреното лирическо усещане за грандиозни социални сътресения при него е свързано с въплъщаването образа на родината. Бил е проникновен художник на руската природа. В музиката на Рахманинов заедно съществуват страстни, бурни пориви и упойващо поетическо съзерцание, волева решимост и трепетна чувствителност, мрачен трагизъм и възторжена патетичност. Музиката му притежава неповторимо мелодично и многогласно-полифонично богатство, почерпено от руската народна песенност и от особеностите на знаменития ѝ разпев. Една от отличителните черти на музикалния стил на Рахманинов е органичното съчетаване на широтата и свободата на мелодическото дишане със забързания и енергичен ритъм. Многообразното пресъздаване на колосални звучения е характерно за своеобразния му хармоничен език.
ИГОР СТРАВИНСКИ ( 1882 - 1971 )
 |
| Игор Стравински |
Ражда се през 1882 г. в Ораниенбаум край Санкт Петербург, в заможно семейство на изтъкнат оперен артист. Баща му е поляк, а майка му - рускиня. Майката на Стравински започва да го обучава да свири на пиано още от пет годишна възраст. Тъй като баща му е известен оперен певец, той от малък ходи с него почти навсякъде. На девет години талантливото момче, започва да ходи на уроци по пиано официално. След това се записва да учи право,но през това време (1903-1908 г.) учи композиция при големия руски композитор Римски-Корсаков. През 1905 г. завършва правното си обучение, но през целия си живот никога не работи като адвокат.
След завършването си той се отдава на композирането. През 1907 г. написва първата си симфония, а дотогава е писал само произведения за пиано. През 1908 г. прави първия си авторски концерт, където присъства Сергей Дягилев - бивш балетист и настоящ директор на частна балетна трупа в Русия. През 1909 г. Стравински се запознава в Санкт Петербург със Дягилев, който по това време организира фестивал „Руски сезони“ в Западна Европа и Америка. Дягилев предлага на неизвестния автор да напише музика за балет по мотиви на руските народни приказки в направление импресионизъм и така се ражда „Жар-птица“. През 1910 г. премиерата на парижка сцена на балета предизвиква фурор. На следващата година Стравински го преработва и след като е поставен отново на сцена, той до такава степен допада на зрителите, че се заговаря за създаването на нов музикален стил, станал по-късно известен като „неокласицизъм“. През 1913 г. се жени и се премества да живее в Париж, но с течение на времето започва да получава повиквателни да се върне в Русия, защото не притежава френско гражданство. Впоследствие се мести в Швейцария, където живее от 1920 до 1940 г, когато най-накрая получава френски паспорт и се връща в Париж. Въпреки това през 1939 г. известният композитор напуска френската столица и заминава за Америка, защото в рамките на около година майка му, жена му и голямата му дъщеря умират и там всичко го потиска. Той решава да започне отначало като диригент и композитор във филмово студио в Холивуд.По-късно работи и като преподавател в Харвард. През 1945 г. се жени повторно за прима-балерина.
Игор Стравински почива на осемдесет и девет годишна възраст на 6 април 1971 в Ню Йорк , но е погребан в православната част на острова-гробище Сан Микеле (Венеция), до гроба на Сергей Дягилев
СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ ( 1891 - 1953 )
 |
| Сергей Прокофиев |
АРАМ ХАЧАТУРЯН ( 1903 - 1994 )
 |
| Арам Хачатурян |
ДМИТРИЙ КАБАЛЕВСКИ ( 1904 - 1987 )
 |
| Дмитрий Кабалевски |
Баща му е бил математик, дядо му — военен инженер. Носител е на Ленинска награда (1972). Герой на социалистическия труд (1974). През 1932 - 1980 г. преподава в Московската консерватория. 1939 г. е професор в Московската консерватория. 1952 г. е секретар на Съюза на съветските композитори. 1959 г. е почетен професор в Консерваторията в Мексико Сити. 1961 г. е член на Борда на директорите и заместник-председател — Международно общество за музикално образование към ЮНЕСКО. 1962 г. е председател на Комисията по музика и естетическото възпитание на децата и младежта. 1963 г. е обявен за народен артист на СССР. 1965 г. - Доктор по изкуствата. 1970 г. - Член на Академията на изкуствата на ГДР. 1972 г. става Президент на Международно общество за музикално образование към ЮНЕСКО за СССР. 1971 г. - Член на Академията на педагогическите науки на СССР. 1974 г. - Герой на социалистическия труд.
ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ ( 1906 - 1975 )
 |
| Дмитрий Шостакович |
Шостакович постига известност и слава в Съветския съюз под патронажа на главния троцкиевия началник на военния щаб Михаил Тухачевски, но по-късно има сложни и трудни отношения със сталинистката бюрокрация. Неговата музика е официално денонсирана и осъждана два пъти, през 1936 и 1948, както и периодично е забранявана. Но той също получава признание и държавни награди, и е служил във Върховния съвет на РСФСР. Въпреки официалните полемики, неговите творби са били популярни и добре приети.
След период повлиян от Прокофиев и Стравински, Шостакович разработва хибриден стил, както личи от неговата опера Лейди Макбет от Мценски окръг (1934). В тази единствена работа са съпоставени голямо разнообразие от тенденции, включително нео-класически стил (показващ влиянието на Стравински) и пост-романтизъм (следващ Малер). Остри контрасти и елементи на гротеска характеризират голямата част от неговата музика. Оркестрацията на Шостакович е ясна, икономична и добре проектирана.
Оркестралните работи на Шостакович включват 15 симфонии и шест концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и две пиано триа. За пиано той композира две солови сонати, един ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Други произведения са две опери, както и значително количество филмова музика.
Дмитрий Шостакович е роден в Санкт-Петербург на 12 (25 по нов стил) септември 1906 година. Баща му е инженер-химик, почитател на музиката, а майка му - талантлива пианистка. След заниманията си в частно музикално училище през 1919 г. Шостакович е приет в Петроградската консерватория в класа по пиано. По-късно започва да се занимава с композиция. Още студент работи като изпълнител пианист в киносалони.
През 1923 година Шостакович завършва в консерваторията класа по пиано (при Л. В. Николаев), а през 1925 - композиция (при М. О. Щайнберг). Дипломната му работа става неговата Първа симфония, която донася на автора ѝ световна известност. През 1927 г. получава почетна диплома на Първия Международен конкурс за пианисти „Фредерик Шопен“ във Варшава, на който изпълнява собствено произведение.
Първият балет на Шостакович - "Златен век" има голям успех, но операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ по повестта на Лесков (1936) се подлага на пълен разгром в официалния съветски печат.
От 1937 година Шостакович води класа по композиция в Ленинградската консерватория (преди „Петроградска“). През 1939 г. става професор. През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941-1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза. За това произведение композиторът получава Сталинска премия.
През 1943 година Дмитрий Шостакович се мести в Москва и до 1948 г. преподава в Московската консерватория. При него се обучават - Р. С. Бунин, А. Д. Гаджиев, Г. Г. Галинин, О. А. Евлахов, К. А. Караев, Г. В. Свиридов, Б. И. Тищенко, К. С. Хачатурян, Б. А. Чайковски.
Отношенията на Шостакович със съветската власт са много крайни, което му струва скъпо по отношение на здравето - съвремениците му забелязват в него признаци на притеснение и постоянна неувереност. Въпреки това става Герой на социалистическия труд през 1966 и Член на КПСС от 1960.
Шостакович умира в Москва на 9 август 1975 година. Погребан е в московското Новодевическо гробище.
Многопланово и разнообразно с жанровете си, творчеството на Шостакович става класика на съветската и световната музикална култура на XX век. Особено значим е Шостакович като симфонист - в неговите 15 симфонии са въплътени дълбоки фолософски концепции, преживяванията на сложния човешки вътрешен свят, остри трагически конфликти, звучи гласът на художника-хуманист, на бореца против злото и социалната несправедливост. Продължавайки най-добрите традиции от руската и западната класическа музика (Й. С. Бах, Л. Бетховен, Г. Малер, П. И. Чайковски, М. П. Мусоргски), Шостакович създава своя неповторим и уникален стил, с който изразява тенденциите на модернизма в музиката. Динамиката в музикалното развитие, неочакваните контрасти и образни превъплъщения на тематичното, фината лиричност, нерядко украсена с хумор или ирония, полифонизирането на музикалните фактури - всички тези особености на неговия стил се появяват още с Първата му симфония (1925) година, и всъщност става причина за огромния успех на Шостакович.
За творческата му зрялост обаче свидетелстват Четвъртата (1936) и Петата (1937) симфонии. За Петата композиторът споделя, че идеята се състои в „оформянето на личността“, а това ясно проличава в развитието на музикалната тема - от сумрачните размишления, борбата и накрая до жизнеутвърждаването. Седмата симфония (1941), започната в блокирания Ленинград и посветена на този град, изразява героизма на руския народ през годините на Втората световна война. Драматургията на тази симфония се основава на резкия образен конфликт от една страна с темата за родината и от друга с тази за фашисткото нашествие. Изпълнена със страстен патос в изобличението на съществуващия милитаризъм, симфонията има голям политически отзвук по цял свят.
Осмата симфония (1943) е също така свързана с военната тематика, вдъхновена от движенията за борба и мир. Десетата (1953) се отличава с внедряването на певчески интонации и всякакви способи за музикално преплитане. Единадесетата (1957) и Дванадесетата (1961) симфонии са посветени на Революцията от 1905 и Октомврийската от 1917, ознаменуващи завръщането на Шостакович към програмното. 11-тата симфония е построена върху мелодии от революционите песни, опирайки се на музикалната традиция в историческите филми от 30-те години, както и на произведението „Десет поеми“ за хор върху текст на руски революционни поети. 12-тата симфония е посветена на В. И. Ленин и разкрива идеите на революционната борба на народа, борещ се за свобода и щастие.
В Тринадесетата си симфония-оратория (върху стихове на Е. А. Евтушенко, 1962) Шостакович изразява отношението си към актуалните проблеми на гражданската нравственост, осъждайки кървавите расистки престъпления по онова време. В същото време симфонията издига народния хумор, душевната красота и дълготърпение на руската жена и като че ли нищо общо - безкористното служение на истината.
Четиринадесетата симфония (отново по стихове, върху Федерико Гарсия Лорка и други поети, 1969) е камерна по състав и с мащабите на части, не отстъпващи на монументалните симфонии - по широтата на обхващане на житейските явления и философското им осмисляне. Това произведение, прототип на което (от признанието на автора) се явяват „Песните и пляските за смъртта“ на Мусоргски, концентрира в себе си трагедийната и проникновена лиричност, гротескност и драматизъм.
Последната му симфония - 15 (1971) прекъсва еволюцията на късния симфонизъм при Шостакович, отчасти завръщайки се към някои ранни негови произведения. В тъкънта на симфонията се включват органично цитати от увертюрата „Вилхем Тел“ на Росини и мотив от „Пръстенът на нибелунгите“ на Р. Вагнер.
Шостакович допринася за развитието на музикалния театър, въпреки че неговат работа в тази област грубо се прекъсва от появата на редакционните статии на вестник „Истина“ - „Хаос вместо музика“ (от 28 януари 1936) и „Балетен фалш“ (6 февруари 1936). Забележимо влияние върху сценичните произведения на Шостакович оказва В. Е. Майерхолд. Операта „Нос“ е оригинално музикално въплъщение на едноименната повест на Н. В. Гогол - бързо редуване на епизоди, смела употреба на сложни средства от съвременната композиторска техника, многопланов контрапунктен строеж на масови и ансамблени сцени. Но най-важно място в творчеството на Шостакович и в историята на оперното изкуство заема операта „Лейди Макбет от Мценска околия“ - 1932 г. (върху „Катерина Измайлова“ на Н. С. Лесков). В нея сатиричната острота в обрисуването на отрицателните персонажи се съчетава с одухотворена лиричност и суров възвишен трагизъм. Правдивостта и сочността на музикалните портрети, психологическата задълбоченост, обобщението на народно-песенните интонации особено във финала, в картината на каторгата, свидетелстват за близостта на Шостакович до творчеството на М. П. Мусоргски.
Идейно-естетическото наследство на Мусоргски намира отражение и в други произведения на Шостакович: в епичната широта на вокалко-симфоничната му поема „Наказанието на Степан Разин“ - 1964 (върху текст на Евтушенко), в разкриването на темата за „малкия човек“ във вокалния цикъл „Из еврейската народна поезия“ (1948). Шостакович извършва оркестровата си редакция на оперите „Борис Годунов“ (1940) и „Хованщина“ (1959), отново използвайки оркестровката на вокалния цикъл „Песни и пляски“ (1962) на Мусоргски.
Значителни събития в съветския музикален живот става появата на няколко концерти за пиано, за цигулка, за виолончело с оркесър и много камерни произведения на Шостакович: клавирен квинтет, трио в памет на И. И. Солертински, 15 струнни квартета, 24 прелюдии и фуги за пиано (послените са първия подобен цикъл в руската музика), цикъл от романси върху текстове на А. С. Пушкин, А. А. Блок, М. И. Цветаева, Микеланджело Буонароти.
Дмитрий Шостакович често се обвинява в „антинароден формализъм“, но творческото му наследство доказва друго. Композиторът е една от значимите фигури на класическата музика през XX век и оказва силно влияние върху понататъчното развитие на руското и въобще световното музикално изкуство.
РУМЪНСКИ КОМПОЗИТОРИ
ДЖОРДЖЕ ЕНЕСКУ ( 1881 - 1955 )
 |
| Джордже Енеску |
Роден е в Ливен, окръг Ботошани, и още в детството си показва извънреден интерес към музиката. Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст, на 5 години изнася първия си концерт и започва да изучава композиране.
През 1888-1894 г. следва в консерваторията във Виена, при музикални светила като Йозеф Хелмесбергер (Joseph Hellmesberger) (цигулка) и Роберт Фухс (Robert Fuchs) (композиция). Бързо навлиза в музикалния живот на Виена, като интерпретира при концертите си произведения на Йоханес Брамс, Пабло Сарасате, Менделсон и др., с които предизвиква възторг у публиката и пресата, въпреки че е едва на 12 години.
След завършването на Виенската консерватория със сребърен медал продължава следването си в Консерваторията в Париж (1895-1899 г.). На 6 февруари 1898 г. е дебютът на композитора в Париж със симфонична сюита - Опус 1 Румънска поема (Poema Română). Също през тази година дирижира концерти в Букурещ и прави рецитали с цигулка. Адмириран от кралицата на Румъния Елизабета, той често е канен да изнася концерти на цигулка в двореца Пелеш в Синая.
От първите години на 20 век са най-известните му произведения, сред които двете Румънски рапсодии (1901-1902 г.), Сюита № 1 за оркестър (1903 г.),изпълнени за първи път у нас на фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе, както и Седем песни по стихове на Клемент Маро (Clément Marot) (1908), изпълнени за първи път у нас и записани за БНР от сопраното Виолета Шаханова.
Музикалната му дейност е раздвоена между Букурещ и Париж. Същевременно предприема множество турнета из европейските страни.
По време на Първата световна война остава в Букурещ, дирижира IX-a симфония на Лудвиг ван Бетховен (изпълнена за първи път изцяло в Румъния), композиции на Берлиоз, Клод Дебюси, Вагнер, както и собствени произведения: Симфония № 2 (1913 г.), Сюита за оркестър № 2 (1915 г.). През същага година се провежда и първото издание на конкурса за композиция Джордже Енеску.
След войната продължава дейността си в Букурещ и Париж, пътува многократно и до САЩ, където дирижира оркестрите на Филаделфия (1923 г.) и Ню Йорк (1938 г.). Педагогическата му дейност също заема значителна част от времето му. Сред знаменитите му ученици са Кристиян Фера, Артур Гримо и Йехуди Менухин. Последният – виртуоз със задълбочена култура запазва в себе си истински култ към Енеску, смятайки го за свой духовен баща. "За мен Енеску ще остане едно от най-истинските чудеса на света. Характерът и фигурата му са отпечатани в душата ми...” " (Йехуди Менухин).
По време на Втората световна война остава в Букурещ, където развива богата диригентска дейност и окуражава творчеството на румънски музиканти като Михай Жора, Константин Силвестри, Йонел Перля, Сабин Дръгой. След войната изнася концерти заедно с Дейвид Ойстрах, Лев Оборин и Йехуди Менухин, които го посещават в Букурещ и Синая.
През последните години на творческата си кариера си създава Струнен квартет № 2, Камерна симфония за 12 инструмента, довършва Симфонична поема Vox Maris за сопрано, тенор, хор и оркестър, скицирана още през 1929 г., Симфонии №. 4 и 5, останали недовършени.
След установяването на комунистическата диктатура в Румъния емигрира в Париж, където умира в нощта на 3 срещу 4 май 1955 г.
